В централната част на живописната френска атлантическа община Мусте, разположена сред хълмовете на Нова Аквитания, където страната граничи с Испания, се издига църквата Свети Мартин. Тази малка и скромна римско-романска църква от дванадесети век с червени керемидени покриви и бели каменни стени е подобна на много други очарователни светилища в югозападна Франция.

Когато посетителите се отправят към страничната част на църквата Свети Мартин в Мусте, те могат да открият под едно от витражните прозорци незабележима арка, която е била запечатана преди векове и боядисана. Тя се намира до двор, покрит с коприва и пълзяща маслодайка, но предишният ѝ статус като вход е все още ясен. На значително разстояние от главните врати на църквата, лесно е да се предположи, че тази запечатана проходка е била служебен вход или вход за получаване на гости. В действителност обаче, тя е служила за отделен вход за мразената и презирана малцинствена група, известна като Каготите.

Каготите, които също така били католици, били задължени да влизат в църквата през този отдалечен вход и да се молят в сегрегирана част от светилището. Те получавали свещена вода от отделни чешми, за да не замърсят чистотата на сакралните чешми, които все още могат да се видят днес. С времето Каготите са почти забравени, дори във Франция и Испания. Може би тук-там оцеляват някои фамилни имена или остатъци от архитектурни доказателства за тяхното преследване. Но те предлагат поучителен урок за ирационалната природа на предразсъдъците.

Според Д. Хак Тук в статия от 1880 г., той не успял да намери доказателства, които да отличават Каготите от местните жители. Нямало било никакви белези на раса, етнос или религия, които да ги различават; освен наследственото им наименование Кагот, те били неразличими от френсите и испанците около тях. Въпреки липсата на оправдание, ефектите от анти-Каготските предразсъдъци били ужасни. Британската романистка Елизабет Гаскел, автор на "Север и Юг", предоставя един от малкото английски описания на Каготите точно когато либералните реформи осигуряват фактическото им изчезване като отделна преследвана общност.

Тя разказва как около 1700 г. войник в Бретан наказал Кагот, който взел свещена вода от забранена чешма, като му отрязал ръката и я закачил като жертва на патронния светец на църквата. Въпреки че този конкретен анекдот може да изглежда шокиращ, ежедневното преследване на Каготите било не по-малко несправедливо. Те били принудени да живеят в отделни гета и да се облекат по специфичен начин, за да обявят своята отделна идентичност.

С течение на времето интересът към Каготите остава неугасим, а различни хипотези относно предполагаемата им произходна идентичност са предложени. Някои източници твърдят, че Каготите са били асоциирани с прокажени, а други предполагат, че произходът им е свързан с християнски еретици или дори евреи. Въпреки многобройните теории, нито една от тях не разполага с убедителни доказателства.

Историята на Каготите е важна за разбирането на ирационалността на предразсъдъците. Както отбелязва Гаскел, те не можели лесно да бъдат различавани от другите хора и затова били принудени да носят отличителни знаци, които да привличат вниманието. Въпреки че Каготите били умели занаятчии и строители на много църкви в Пиренеите, техният живот бил белязан от дискриминация и изолация.

Каквато и да е била културата на Каготите, тя остава загубена в историята. Уроците, които те биха могли да ни научат за оцеляване и устойчивост, остават непознати. Иронично, единственото постоянно доказателство за тяхната култура лежи в архитектурата на изключението – изразено в сегрегирана чешма или запечатан вход.